Спомняте ли си, драги приятели, един вопъл на Боян Биолчев:

„Ако страда България от нещо, това е, че не си уважава интелигенцията. Кой ще уважава интелигенция, която се самообругава, която вътре в себе си не спазва йерархията”.

Конкретно упрекът бе към Виктор Пасков, който – видите ли – си позволил да търси сметка на влъхвите в Софийски университет, задето бяха решили да изключват от конспекта за кандидат-студентите Ботевата публицистика. Можете да се убедите (или да си припомните) как не желая да се съобразявам с такова ембарго. Както по отношение на заклинателя („Играчът Биолчев? Тежко ни...” : http://orlinstefanov.blog.bg/izkustvo/2011/06/27/igrachyt-biolchev-tejko-ni.772428 ), така и за ред други „герои” в моите постинги.

Сега ви предлагам да обсъдим още една фигура от високата научна йерархия в нашето съвремие. Проф. Боряна Христова е директор на Народната ни библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, а вземам повод от интервюто, което тя е дала във връзка със своята кръгла годишнина:

http://www.blitz.bg/article/31794 .

Нека спомена, че вече съм имал случай да пиша за творчеството на госпожата. Наистина, чак после научих че тя е автор на романа „Чувствата, Срок на годност”, подписан с псевдоимето Йорданка Минева. Беше ме заинтересувало съобщението във в. „Дума”, че във връзка с Ботева годишнина е бил направен превод на английски език. Ето как предавах своето недоумение:

 „Пред европейски елит са представени описания на дългата, но, все пак, безуспешна борба, колега на разказвачката, който е виден специалист в общата им научна област, но си има свое семейство, да бъде превърнат в законен брачен партньор. Междувременно, тази всеотдайно любеща и научно незаменима сътрудничка за творческото израстване на професора имала свои странични забежки, признава (или се изфуква?) разказвачката. Но ако (без)отговорното лице “Минева” минела под венчило с въпросното светило, сме подканени да ликуваме с думите от Ботевото “На прощаване”: “А тогава, о, тогава щяхме да кичим глави и пушки”(с. 46). Това вече не е най-банална безвкусица, а посегателство срещу светини за българите. Естествено е да изчислим: за да спечели подобно заглавие конкурс на Националния център за книгата, а после „опусът” да се превежда и изпраща в Брюксел, решаващ е бил високият пост на съчинителката. Иначе казано, налице е нова проява на днешно чорбаджийство!
…Срещу Ботев се възправят конформистите, живуркащите, лавиращите нищожества. Титанът не ги оставя на мира. Написаните пламенни, жигосващи думи, потвърдени и от личната самоотверженост, смущават всеки, който е с нечиста съвест.”

Да, отново пробен камък доколко могат да са някаква индулгенция академичните звания, е отношението към Ботев. (За повече подробности: http://literaturensviat.com/?p=7115 )

…Но да се спрем на актуалното интервю. Може да се смята за резонно Христова да се гордее, че е потомка на славни предци. Но това няма как да изключи и дори следва да увеличи нашето несъгласие със светогледните ориентири на директора.

Ще приемем веруюто ѝ за библиотеката като „философска система, миниобразец на целия живот”, доколкото има съвпадение със заеманата от 1998 г. насам длъжност. Но възниква толкова по-смущаващ парадокс покрай учудването на журналистката: възможно ли е – както се говорело – в личната си библиотека Боряна Христова да има стотици криминални романи? Станислава Гаврилова предполага хипербола в тази мълва, защото е знайно за „криминалетата” – те  не се числят сред стойностната литература. Разбира се, няма защо да изключваме възможността и те, както и всяко направление на „масовата култура”, да са предмет на изследователски интерес… Но нали научната област на проф. Христова е медиевистиката...

Обаче нейният отговор надхвърля и най-невероятните догадки. От общо 16 хиляди заглавия в личната ѝ библиотека, този жанр бил застъпен с цели 12 хиляди. При това, предимно от писателки.  Получава се съотношение от три четвърти към една четвъртинка за всички останали книги: класическа и съвременна художествена литература, научни монографии и изследвания, справочници, енциклопедии. Нима госпожата не е наясно, че в този вид булевардно или плажно четиво интересът не се поддържа от дълбоко вникване във вечните истини за човека и обществото, във спасителните за духовността непреходни ценности. Уви, при „творби” от този жанр целта е да ни впечатляват сюжетните лабиринти, а след като ги проследим, най-неочаквано престъпник се оказва онзи, когото първоначално сме поставили вън от всякакво подозрение. Съответно, набедените за черни овце персонажи са всъщност  примери за подражание.

При такива пристрастия се пренебрегва всеизвестният принцип, че  големите писатели посочват извършителя на престъплението още в началото, тъй като за тях е важно да научим как личността е стигнала до тази деградация. Вникваме в мотивите за постъпките, отърсваме се от илюзиите и страстите, които са породили съдбовната развръзка. Например, в пролога си към „Ромео и Жулиета” Шекспир резюмира събитията, които тепърва ще се разгръщат на сцената. За извършените от Разколников убийства Достоевски разказва в началото на „Престъпление и наказание”. Или да си спомним, че когато знаменитите трагици на Древна Елада представяли неподражаемите си трагедии, събитията са били известни от митовете и преданията. Но при разработката на „известното” се стига до проникновения, които стаяват дъха.

…Наскоро ми попадна един от парадоксите на Оскар Уайлд, според който всички говорят за класиците, но никой не ги чете. В такъв грях ще улича и Боряна Христова, която се позовава на Дон Кихот, за да предаде друг свой възглед:

„Подобно на Дон Кихот и аз смятам, че книгите могат да те направят друг човек или поне да ти създадат и други светове, чрез тях да изживееш няколко живота.”

В какви светове се пренася с помощта на любимите си дамски криминалета госпожа Христова? Не се ли досеща, че така можем да я заподозрем в имитации и подражателство, докато човек трябва да е верен на себе си? (Стига да е цялостна личност, разбира се.)

Но най-важното, госпожа-професорът говори за Дон Кихот наизуст, без да е вникнала в неподражаемата творба на Мигел де Сервантес. Инак би проумяла как мнимият рицар е представен с изключителна ирония и авторът подлага на присмех тъкмо желанието да си фантазираш светове извън реалността, понеже от такива упражнения възникват единствено конфузни последствия.

Достатъчно ли е твърдението на госпожата: „Смятам се за щастлив и успял човек, защото съм попаднала на точното за мен място – в най-голямата и най-богатата българска библиотека.”, за да признаем, че на свой ред и тя подхожда ЗА НАЙ-ГОЛЯМАТА И БОГАТА БЪЛГАРСКА БИБЛИОТЕКА?

Или, ако перифразираме заглавието на книгата ѝ, какъв е нейният собствен срок на годност в този институт с национално значение? Редно е, драги приятели, да  не се хипнотизираме от академичните аксесоари, с които са се сдобили доста представители на нашата интелигенция. Да разбираме и прогласяваме, че хора като професорите Биолчев и Христова използват своите тоги за отклоняване на критиката. А без критика, без обратна връзка обществото ни няма как да се усъвършенства…

Орлине, най-после остана време да прочета този ти постинг. Първо, този роман на г-жа директорката с псевдоним Минева, го четох преди няколко години. По време на четенето узнах кой стои зад този псевдоним и бях много учудена. Но това са странични бележки. По-важното е, че се солидаризирам (отново и за кой ли път) с твоя коментар и оценки за мнозина от носещите академични звания и високи постове.
Ако човек има библиотека от 16 хил. тома (това са страшно много книги - къде ли ги е вместила?!) и е изчел поне 12 хил. от тях - криминалета, дали става за премиер (сегашният бил прочел Винету). Но това вече са реплики "жълтини", такива бихме могли да добавим още, но те няма да са от съществено значение. Друго какво да добавя след теб?!

Днес прочетох в един отзив за стихосбирка, че авторът бил "един от най-активните гладиатори на българската поетична арена". Кой може да вникне в такава формула? Или ни се предлага единствено да немеем от възторга на хипнотичното заклинание? А ако питаш неговия автор, сигурно ще обяви, че е време собствената му личност най-сетне да спечели въжделената за българския род Нобелова награда... Уви, това е един от АКТИВНИТЕ оръженосци (ако се придържаме към същата "метафорика") на Людмила Живкова, за която наскоро ни напомниха чрез конфузни апологии в стените на СУ "Кл. Охридски"...