Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.03.2021 22:06 - Псевдоезотеричните изследвания на Боян Боев за богомилството (1. част)
Автор: bgmart Категория: История   
Прочетен: 1649 Коментари: 0 Гласове:
-2

Последна промяна: 16.06.2021 13:50

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

В средите на Бялото Братство в България Боян Боев (1883 - 1963) e емблематична фигура.[1] Наричан учен-педагог и автор на някои езотерични изследвания, той е човекът най-близо до Петър Дънов. Заради временното затваряне на Софийския университет през 1907 г., той завършва образованието си по естествени науки в Мюнхен, Германия, където в средите на антропософите започва да се занимава с езотерика, среща се с Рудолф Щайнер и става един от първите българи – членове на неговото общество. За известно време счита Щайнер за свой учител, но се отказва от „услугите” му след като през 1912 г. става последовател на Петър Дънов[2].

След завръщането си в България Боян Боев работи няколко години като учител в Никопол. След избухването на Първата световна война през 1914 г. е мобилизиран в армията, където служи като санитар. След края на войната той работи като учител в Панагюрище, откъдето през 1922 г. е уволнен заради дъновистките си убеждения. След това работи за кратко като учител в Свищов, откъдето е уволнен по същите причини. Това слага край на професионалната му кариера, която повече не подновява. През 1924 г. се присъединява към антуража на Петър Дънов на Изгрева в София, където стенографира изказванията му, пише статии за дъновисткото списание „Житен клас” и дава частни уроци на събратята си от комуната на Изгрева. 

Друго занимание на Боян Боев са опитите му да прави изследвания в областта на езотериката. Това го прави окултист с умения, добити от близостта до Петър Дънов, както и от мимолетният досег с Антропософското общество в Германия. Направените изследвания са едни от първите в тази област и са особено важни тъй като са симптоматични за редицата следващи, предприети през годините до днес от други автори от Бялото Братство. Те са показателни за състоянието на творческия дух на дъновизма навремето, както и сега.

image  Боян Боев
 

Най-известното от тези изследвания на Боев е „Мисията на богомилството във връзка с мисията на славянството”. Издадено през 1937 г., то представлява опит за разглеждането на богомилството преди всичко през призмата на окултизма. То стъпва на определени изворови данни, които са симптоматични за самото изследване и именно на тях първо се спираме ние, за да оценим постигнатите резултати. Те са главно два вида –псевдоезотерически и псевдоисторически, първите от които са изключително от автори на езотерични романи, окултни плагиати и духовни фалшификатори, а вторите от литератори, поети, журналисти и дори политици. Първо ще разгледаме тези с псевдоезотерическа насоченост, които са по-важните. 

Псевдоезотеричните сведения от Морис Магр за албигойството

 В „Мисията на богомилството във връзка с мисията на славянството” сред най-важните източници на информация са тези от френския новелист, поет, драматург и есеист Морис Магр (1877 - 1941), публикувани в неговия окултен роман „Магьосници, ясновидство и просветлени”[3]. За неговия характер, както и за творчеството на Магр като цяло, говори самата негова биография, определена като окултна екзотика или езотеричен експеримент. В творчески план тя започва в родната му Тулуза – някогашният център на манихейството, където от малък пише стихове. Вече пораснал, то се потапя в декадентската опиумна атмосфера на Париж, където покрай наркотиците и други модни за времето подобни субстанции се вдъхновява и от бохемския живот, мечтае за писателска кариера и поддържа връзки с анархисти и езотерици. В пушенето на опиум вижда врата към една различна метафизична реалност. В своите „Изповеди” през 1930 г. пише за някаква китайска богиня, която му се явява по време на такъв опиумен транс и го посвещава във висшето познание. 

Първият роман на Морис Магр „Присцила Александрийска”, посветен на неоплатоническата философия, излиза през 1925 г. Още тогава проличава причудливата смес от история, поезия, езотерика, легенди, магия, халюцинации и описания на видения, характерна за по-късните му съчинения. 

В окултно отношение залитанията на Магр се задълбочават, когато установява контакти с различни псевдоезотерически общества като тези на Aнтонин Гадал, графиня Пюжо-Мюра, Деода Роше, Ото Ран и др. Те вдъхновяват катарските му псевдоисторически романи[4] „Кръвта на Тулуза” и „Съкровището на албигойците”. Фабулите им погрешно се приемат от някои за документални и исторически достоверни, сред които е и ... Боян Боев, както и други български езотерици от Бялото Братство като Влад Пашов. Именно една от тях –  „Магьосници, ясновидство и просветлени”[5] (1930 г.) става фундамент на изследването на Боев за богомилството, от който цитира дълги пасажи, а други преразказва без да подозира, че става въпрос за исторически недостоверни данни. 

„Фактите” в тази книга с характер на роман, които са или изопачени, или „разтворени” в творческото въображение на Магр. Боев обаче ги нарича „изследвания”, от които заема фундаменталната идея за своята книга – а именно, че богомилството няма манихейски корени. Това се доказвало от тези „нови изследвания” на Морис Магр: 

„И наистина, новите изследвания на богомилството ни показват, че то не само не е обикновена секта, но те хвърлят и по-голяма светлина върху него и ни го разкриват в съвсем нов вид. Ето някои нови книги по този въпрос: „Les Ecritures manicheennes“ (два тома) и „L’evolution intellectuelle de St. Augustin“ от Проспер Алфарик и особено книгата: „Magiciens et illumines“ от Морис Магр (Париж, 1930 год.).” 

Боев смята „фактите” от романа на Магр за „нови изследвания”, за каквито смята и тези на Проспер Алфарик, за които ще стане въпрос по-нататък. На тях той стъпва, за да създаде представата за едно ново, неманихейско богомилство, което те доказвали: 

„По-новите изследвания доказват това. Горните нови книги съдържат нови документи, нови данни за същността и значението на богомилството (и албигойството). [...] Има запазени някои документи, от които се вижда, че богомилите са владеели по-дълбоко знание.” 

Кои са тези „някои документи” Боян Боев не съобщава. Въпросната книга на Морис Магр не съдържа такива, нито каквито и да било други исторически документи извън творческата фантазия на автора. Затова Боян Боев не дава никаква по-точна информация, а само създава илюзията, че такива има. Така стига до един от базовите си изводи: 

„Морис Магр, опирайки се на най-новите изследвания върху богомилството, го представя в съвсем нов вид. Ето какво казва той по този въпрос: „Почти всички автори, които са изучавали албигойството, са твърдели с голям авторитет, който говори за тяхното невежество, че албигойците са били или манихейска или католическа ерес, каквито християнската религия даде много; те са се лъгали.”” 

Без да разбира, че си има работа с роман, Боев приема твърдението на Магр за неманихейския характер на албигойството за историческа истина, независимо, че то се явява в разрез с историческите данни, както и с тези от Рудолф Щайнер. Той не зачита нито едните, нито другите и дори не ги споменава, а се уповава само на това твърдение на Морис Магр. Той обаче пропуска да съобщи какъв, според него, е произходът на албигойството – и именно....будистки: 

„В случая с албигойците църквата влязла в досег със западната клонка на азиатското дърво, с цветето на хилядолетните Веди, с чистата истина на Изтока. Албигойската вяра [...] била родена под смокинята на Капилаващу, където Буда проповядвал своите реформаторски идеи. Албигойците са будисттие на Запада, които примесили към будистката диктрина християнския гностицизъм.” 

От това става ясно какво мисли Магр за произхода на албигойството, а от тук и на богомилството. Но Боев спестява на читателите това, както и начинът, по който будизмът е пуснал корени в сърцата на албигойците в Лангедок. За него самият Магр в привичния си стил на романист признава, че и той не знае (как му е хрумнала тази мисъл): 

„Няма как да узнаем по какъв начин думите на източния мъдрец успели да прелетят над континентите и да кацнат в душите на хората от Лангедок, но това няма и такова значение. Мисълта притежава толкова голяма гъвкавост, че няма как да бъдем сигурни, че тя не действа, дори без да е била изразена, само поради простия факт, че е била сътворена, помислена чрез фина мекота, която ни се изплъзва. Будизмът прекосил света и се превъплътил в това, което станало известно като катарство сред хора, които били дори по-мистични, отколкото чувствени. Възможно е след силния устрем към духовността, преследванията и нещастията да са променили тяхната природа, да са я принизили и смъкнали до материализма на съвременните средиземноморци.”[6] 

Изплъзващата се „фина мекота” е дала живот на мисълта за будиските корени на албигойството, за което по нататък няма значение как е стигнало до Лангедок – подобни разсъждения, доколкото въобще могат да бъдат разбрани, един романист може да си позволи. Не обаче и един изследовател на въпроса, било то и от езотерична гледна точка, какъвто е Боян Боев. Той вярва на Магр или поне на тази част от казаното от него, която се е просмукала в книгата му. 

Въображението на Магр го кара да каже и това, че материализмът на „съвременните средиземноморци” е произлязъл от „нещастията” на катарите, което е една повече от екстравагантна гледна точка. Това също не прави впечатление на Боян Боев, който не коментира казаното, както не коментира и тезите на Магър, които злепоставят албигойците с думите, че съвършеният[7] албигоец е предавал всеки един от хората, които са го укривали по време на бягството му от Тулуза до Марсилия – много хора, които били изпълнени с любов към него.” 

Злепоставящо албигойците звучат и твърденията на Магр, нямащи нищо общо с историческата и окултната фактология – а именно, че те доброволно слагали край на живота си, като прерязвали вените си по примера на древните римляни. Опирайки се на въображението си, Магр допълва, че този край „се постигал абсолютен покой и пълно равнодушие, за да се избегнат в отвъдното мъките, които носи смърт, постигната в безпокойство. Палачите на Инквизицията намирали често съвършените албигойци обезкървени в техните скривалища, носещи в бледността на лицата си отблясъка на вечната светлина, към която се били устремили.” 

Това звучи доста шокиращо дори за една романизирана история. Не по-малко шокиращо звучат и версиите на Магр за съвършените катарки, от едната от които Боян Боев е особено впечатлен. Това е тази за героинята Есклармонд дьо Фоа, която преди да стигне до „съвършенство” „била подложена на ежедневни изнасилвания, което за някои хора е символ на тайнството на брака и едва след смъртта на съпруга й започнала нейната апостолска мисия, която продължила трийсет години. Тя приела катарството по изключително бляскав начин с цел даде пример на хората.” От тази героиня Боев, както и други автори-дъновисти, са особено впечатлени. От нея излиза, че грехът е в основата на албигойското посвещение в Мистериите. В грях е зачената и другата съвършена катарка, за която разказва Магр – също носеща името Есклармонд. Тя била родена като извънбрачно дете от връзката на френски благородник с игуменката на женски манастир. За нея се казва и това, че независимо, че била съвършена, имала плътска връзка с мъж, в чиито прегръдки накрая умряла.. Тази драматична история е изпусната от Боев.

image
 

Показателен е и случаят с героя на катарската съпротива графът на Тулуза Раймон, за когото Магр твърди, че „напразно умолявал кралете на Франция и Англия и императора на Германия, и също толкова напразно плачел и умолявал в нозете на папата. В постоянното присъствие на жените той придобил умението лесно да избухва в плач и да пада на колене. Накрая разбрал, че никакво унижение няма да го спаси.” […] „Графът на Тулуза отишъл да се самобичува в катедралата „Нотр Дам”, за да докаже верността си към църквата и краля. Кардинал дьо Сент-Анж, римски легат и любовник на кралица Бланш Кастилска, го влачил след себе си обратно до Тулуза, за да се поклони в краката му в специална унизителна церемония, организирана пред стъпалата на градската катедрала.” 

Подобно изопачаване на историческите факти е забележително, но е обяснимо с желанието да се създаде роман, добре продаващ се на пазара. С това може да се обясни и разказа за бягащите от крепостта Монсегюр съвършени катари, за които Магр казва, че „понякога им се налагало да живеят по дърветата досущ като маймуни”!.. Това повече от абсурдно сравнение показва желанието на Магр да създаде един виртуален средновековен свят, противоположен на реалния, за което говори и твърдението му, че думата „катари” не произлиза от „катарзис” (гр. - пречистване), а от ... cazari – жителите на Казер, малко градче до родната му Тулуза. Той е и популяризаторът на особено разпространената в българските езотерични кръгове „албигойска” история за Черната планина до Каркасон, чийто автор е един от първите окултни фантасти от края на 19 в. - Наполеон Пейра. Той измисля историята за откритата албигойска крипта, пълна със скелети. Главите им били разположени в центъра, а краката им описвали окръжност, с което наподобявали осите на „идеално колело”. Магр доразвива идеята, казвайки, че „тези, които са изучавали магия, ще открият в тази предсмъртна поза един много древен ритуал..”. 

Явно съзнателно Магр изопачава историята на средновековното албигойство и злепоставя същността му за целите на своя роман. Боев, от своя страна, избирателно интегрира в изследването си някои негови идеи, а други, по-фрапантни, оставя настрана. Взаимстваната от него „катарска” фантастика се превръща в основа на неговото съчинение, както и тези на редица други изтъкнати писатели от българското Бяло Братство като Влад Пашов, Христо Маджаров и др. 

Псевдоезотеричните сведения от Морис Магр за розенкройцерството 

Боян Боев взема и друга, основополагаща за неговото изследване, информация от романа на Морис Магр „Магьосници, ясновидство и просветлени”. Тя се отнася за Християн Розенкройц и неговото розенкройцерство, което, според него, е свързано с богомилството. 

„Морис Магр изтъква, как розенкройцерството, което се появило в западна Европа в 14. век, има връзка с богомилството. Основателят на това общество – албигоецът Християн Розенкройц, е живял в 14. век и е от немското семейство Гермелсхаузен. […] Всред Тюрингската гора е бил и замъкът на семейството Гермелсхаузен. Цялото това семейство приело мистическото учение на богомилството. Противниците на богомилството опожарили тоя замък и избили цялото това семейство. Спасено било само най-малкото им петгодишно дете Християн. На един калугер, който живял в параклиса до замъка, направило впечатление голямата интелигентност на това дете. Този калугер бил албигоец и то от „съвършените“. Той бил дошъл от Лангедок (Франция) и бил домашен учител на това семейство. Той се оттеглил в един ближен монастир, дето било вече проникнало богомилството. И именно в тоя монастир бил възпитан последният потомък от семейството Гермелсхаузен, който после стана известен под името Християн Розенкройц. Християн образувал група от 4 души калугери за изучаване на истината. След това те правят пътешествие на Изток; те искали да отидат там в един център на посвещение, точни данни за който център те имали вече от „съвършения“, който бил възпитател на Християн. 

Тази, преразказана от Боян Боев, история за Християн Розенкройц е подобна на тази за албигойците, разказана по-горе от Морис Магр. Тя само се базира на реалната биография на основателя на розенкройцерството, разказана в началото на 17 в. в манифестите „Фама Фратернитатис”, „Конфесио Фратернитатис” иХимическата свадба на Християн Розенкройц. В един от тях („Фама Фратернитатис”) се разказва за семейството на Християн Розенкройц, което няма албигойски произход. Той произлиза от анонимен християнски немски благороднически род, чието местоживеене не се посочва. То е бедно, а не живее, както казва Магр, в албигойски замък, „опожарен от противниците”. Именно бедността го подтиква да даде пет годишния Християн в християнски манастир – кой точно, не се казва – където учи гръцки и латински. Магр измисля историята за съвършения албигоец, който го спасява. Във „Фама Фратернитатис” се говори за старши клугер в неговия манастир, с който той, на 16 години, по свое желание тръгва на поклонение в Светите места в Йерусалим.

Според Магр, в поклонението участват четирима „албигойци”, но такива в оригиналната история липсват. Четирима са основателите на ордена на Християн Розенкройц след завръщането му в Германия, когато привлича трима свои събратя калугери, нямащи нищо общо с албигойството. По този начин историята, разказана във „Фама Фратернитатис”, е преиначена от Морис Магр. В нея се казва още, че по време на поклонението старшият брат на Християн умира и той стига до Дамаск сам. Задържайки се там заради болест, той разбира за голямата мъдрост на арабите в гр. Дамкар в Арабия, където решава да отиде, забравяйки за Йерусалим.

В Арабия Християн е приет като човек, който е вече очакван и чието име е вече известно на арабите. При тях Християн учи арабски, математика, физика и превежда на латински Liber Mundi – Световната книга. След три години той потегля обратно през Червено море, стигайки до Египет, където се задържа кратко. „Пропътувайки цялото Средиземно море”, отива в мароканския Фес. Жителите на този град се славели с познанията си по магия, която той изучил заедно с кабалата, независимо, че те не били съвсем „чисти”. След двегодишен престой вече 21. годишният Християн отпътувал за Испания, където неуспешно направил опит да предаде натрупаното познание в името на всеобща реформа – научна, социална, църковна и друга. Неуспехът го отпратил към други европейски страни, но отхвърлен и от там, накрая се върнал обратно в Германия. Там с трима свои бивши манастирски съкалугери основава розенкройцерския орден, към който по-късно са привлечени още четирима човека. 

 image

Карта на пътешествието на Х. Розенкройц 

Това означава, че прозходът на розенкройцерството не е албигойски, както си измисля Магр, а арабски. За това намеква и Рудолф Щайнер, казвайки, че познанието на розенкройцерското движение, „оригинално се базира на ориенталско познание”.[8] Това става през 15 в., когато в Европа вече са изчезнали (изличени) всякакви следи от манихейство, албигойство, богомилство и др. От показаната карта се вижда как всъщност, дори чисто географски погледнато, късносредновековният поход на Хр. Розенкройц заобикаля техните земи в Южна Франция, Италия и Балканския полуостров (фиг. 1). 

За връзка между двете говори само посвещението на Хр. Розенкройц, което той получава през 1459 г. на осемдесет и една годишна възраст от основателя на манихейството и носител на Свещения Граал Манес на неизвестно място в Азия. Само по този начин двете течения се „докосват”, но всъщност предавайки си „щафетата” без никакви повече връзки и интимни влияния.

 Така, в лицето на Манес втората вълна на манихейството, тръгнала от тракийските земи на богомилите, в които Християн Розенкройц не стъпва, се отегля от историческата сцена. С него розенкройцерството няма нищо общо, както иска да изкара Боян Боев в своята книга, стъпила на приказните, псевдоезотерични сведения на романиста Морис Магр. 

Сведенията от Макс Хайндел

Други псевдоезотерични сведения, с които Боян Боев си служи, са тези от американския плагиат, окултен мистификатор и фалшификатор на розенкройцерството Макс Хайндел (1865 - 1919).[9] Той е известен с това, че след като за известно време посещава лекции на Рудолф Щайнер и се запознава с дейността и творчеството му отблизо, се завръща в Америка, където обявява, че всичко чуто от него е напразно. В Германия, което било по-важното, той бил посетен от етерното тяло на един „старши брат в розенкройцерския орден”.[10] От него получил информация – „кратка и логична, и отвъд всичко добито от него до момента”. Друг розенкройцерски старши брат също го посетил в етерно тяло, подлагайки го на изпитание, което той издържал и се оказал достоен да бъде „посланик на учението на западната мъдрост”. Освен това той проникнал в етерния храм на розенкройцерите близо до немско-бохемската граница, където получил „преките указания от старшите розенкройцери”, които били дванадесет на брой, събрани около един тринадесети.[11] После те започнали да му помагат без да го насилват в амплоато му на основател на неговия розенкройцерски орден в Америка[12].

За Хайдел обаче Рудолф Щайнер казва:

“Известни среди, които яростно се възмущаваха от нашето според тях тесногръдо, объркано и изопачено учение, сами се опитаха да го фалшифицират от началото до края. Вие знаете за онази личност, която пристигна от Америка и в течение на много седмици и месеци усърдно се запозна с нашето учение, за да го пренесе после в Америка под една разводнена форма, издавайки там „Космогония на розенкройцерството", която всъщност беше взел от нас, но после бил „призован” от истинските учители, от които научил много повече. Обаче за всичко онова, което беше взел от вече публикуваните лекционни цикли, той премълчава. Ако всичко това ставаше в Америка, човек би могъл, както стария Хилел, да запази пълно спокойствие; впрочем той не би трябвало да го губи, дори и ако нещо подобно се случи в Европа. Обаче точно там, където се издигнаха най-враждебните гласове срещу нас, бяха набързо преведени някои от лекциите и така да се каже през главите ни, те заминаха за Америка, като в увода беше написано: “Наистина, в Европа също се появи един розенкройцерски мироглед, но в тесногръда, йезуитска форма. Този розенкройцерски мироглед може да устои само в чистия въздух на Калифорния.” Тук аз мога да поставя само многоточие… Това е методът на нашите противници. На тези неща ние можем да погледнем не само с търпение, но и със състрадание, обаче нямаме право да си затваряме очите пред тях. След като се случват такива неща, трябва да се опомнят също и онези, които години на ред проявяваха снизхождение към подобен безсъвестен маниер на действие. Може би един ден очите им ще се отворят. Повярвайте ми, аз не бих говорил върху тези неща, ако не се налагаше те да бъдат казани в името на истината.”[13]

В „Космогонията на розенкройцерството” Макс Хайндел не само плагиатства, но и изопачава информацията от Рудолф Щайнер, както си и измисля факти. Един от многото примери за това е начинът му на представяне на поредицата от следатлантски културни епохи:

 

1. Арийска епоха в южна Индия

2. Вавилоно-асирийско-халдейска епоха

3. Персийско-гръго-латинска епоха

4. Келтска епоха

5. Тевтонско-англо-саксонска епоха

6. Славянска епоха

7. Американска епоха.

При Рудолф Щайнер последователността на епохите е следната:

1. Древноиндийска епоха

2. Древноперсийска епоха

3. Египетско-халдейска епоха

4. Гръко-латинска епоха

5. Англо-германска епоха

6. Славянска епоха

7. Американска епоха 

Според Щайнер, Американската седма епоха ще бъде безплодна и недопринасяща с нищо за бъдещето – Шестият Голям период. За разлика от нея Шестата Славянска епоха ще изработи неговия зародиш, но именно нея Хайндел омаловажава за сметка на Американската. Той я описва като „краткотрайна”, „музикална” [?], „неинтелектуална”, „едностранчива”, макар и „пълна с радост”. Както казва Р. Щайнер, тук по-добре да поставим многоточие...

За Боев Космогонията на Хайндел обаче е важен източник на информация, от който цитира откъса: 

„В 13. век един инструктор с голяма духовност, който носеше символичното име Християн Розенкройц, дойде в Европа. Той основа мистичното общество на розенкройцерите с цел да разгледа християнството в светлината на окултизма и да обясни тайните на живота от двойна гледна точка: научна и религиозна. Раждането на Християн Розенкройц означава началото на една нова епоха в културата на западния свят. Това лице постоянно се въплотяваше от тогаз насам в тая или оная европейска страна. Той има висока степен на посвещение и представлява със своята дейност могъщ фактор в западно-европейския живот. Той работи с алхимиците в продължение на много векове преди началото на съвременната наука. Той е, който вдъхнови чрез един посредник важните съчинения на Бекона. Яков Бьоме и др. получиха от него вдъхновението, което дава на съчиненията им оная мощ на духовно просветление. Неустрашимите души, които отказват да се ограничават чрез научния или религиозния догматизъм и които, отхвърляйки повърхностните възгледи, проникват до духовния център на нещата, без да обръщат внимание на клеветниците и ласкателите, получават вдъхновение от същия източник, от дето е черпил великият дух на Християн Розенкройц. Обществото на розенкройцерите не е било само едно обикновено общество; и неговите братя – хиерофанти, пазители на свещеното му знание, са в западния свят една сила по-голяма от тая на видимите управници“. 

В този случай на Боев не му прави впечатление, или не може да си обясни, разминаването в датировката на раждането на Хр. Розенкройц, дадена от Хайндел през 13 в., и тази, цитирана по-горе от Магр през 14-ти. За него това е факт, явно несъществен или той не го забелязва. Става въпрос за двете различни прераждания на Розенкройц, едното от които е в средата на 13 в., а другото – в края на 14-ти. Боев не забелязва разликата, както и не вижда, че Хайндел погрешно говори за раждането на някаква „нова епоха” през 13 в. За такава условно може да се говори едва през 17 в., когато розенкройцерският орден стъпва на историческата сцена със споменатите три меморандума. Но тя не се превръща в такава заради оказаната съпротива от западните правителства. Избухналата неслучайно точно тогава 30-т годишна война заличава ефекта от тях. Това означава, че казаното от Хайндел за по-голямата сила на розенкройцерите от тази на „управниците” е невярно. Доказателство за това е и неуспешният опит на Хр. Розенкройц да предотврати избухването на Френската революция през 18 в. 

image

С нищо от това Боев не е наясно. Също както с Магр, той пропуска покрай съзнанието си неудобните факти като този на умаловаженето на Шестата епоха, имаща пряка връзка с обявената от него връзка на богомилството със славянството в бъдеще – една иначе отлична идея. Дезинформации от този сорт са чести в творчеството на Макс Хайндел, което не пречи на Боян Боев да ги приема за достоверни. Това не пречи също на Бялото Братство в лицето на неговия виден активист Христо Маджаров да го издава и преиздава през последните 30 години в огромни тиражи. За това вина има и Боян Боев – първата жертва на фалшификатора Макс Хайндл в България, чиято биография е не по-малко „езотерически експеримент” от тази на Морис Магр.

Писмото от анонимното немско гностическо общество 

Друг основен псевдоезотерически източник, който Боян Боев използва в книгата си, е едно писмо от 17 октомври 1932 г. от т.нар. Немско гностическо общество. Практически то е анонимно, но внушава „великата роля” на „богомилството в миналото”, както и тази, която отново му се отреждала днес в средите на неговите „нови” ученици – тези от Бялото Братство. Това, изпратено по „божие” нареждане и по „божията” воля, писмо постановява буквално следното: 

„Получихме по Божие нареждане адреса на вашето братство и някои сведения относно вашето учение. Ние благодарим на Всемогъщия, че в тая страна, от която нашите предшественици са получили зова за духовна свобода чрез Никита отново се явяват ученици на богомилството. Нашето малко общество в Германия е едничкото останало от стотиците и хилядите анабаптисти и розенкройцери, които загинаха при преследване от официалните църкви. Нашето общество има силно желание да получи сведения за вас, – нашите братя в светлината на гнозиса (знанието). Прилагаме тук един списък, който е предаден нам от нашите предшественици. Тоя списък показва по-добре, отколкото дългите изложения близкия контакт, който е съществувал между богомилите в България и нашето общество в Германия“.” 

Това е цялото писмо, а в списъка на обществата са включени: богомилите, албигойците, розенкройцерите, „Божиите приятели“, „Братята на Азия“, „Братята на Ефрат“, „Братята на свободния дух“, „Серафимските братя“, „Филаделфийците“ „Езотерично общество“ и други назовани. Информация за тях се съдържала в архивите на тези немските гностици, което според Боян Боев още един път доказвало „генетичната връзка между богомилството и розенкройцерството и от друга страна и езотеричния, окултния характер на богомилството.” 

Загадка е кои точно са тези немски гностици?! Боев не привежда никаква информация за тях, от което може да направим извода, че всъщност те са анонимни. За тях пишат и други хора от Братството, без да дадат повече подробности. Адресът им не е посочен и не е известен. Но това не пречи на Боев да счете подадената от тях информация за автентична. Той не си задава, например, въпроса, що за Божие нареждане е това, което е дало адреса на неговото Бяло Братство? Както излиза, това е направил Самият Бог, комуто „гностиците” после благодарят, сякаш го познават лично. Излиза също така, сякаш Той е тяхният Гарант, както и на тяхната информация. 

Писмото съдържа поне две безпокоящи внушения: Първото е, че богомилството стои в основата на всички изброени общества, което както видяхме не е вярно. Второто и по-съществено е това, че в България по времето на Дънов „отново са се явили ученици на богомилството”. Основания за това не са посочени. Или те са отново – Бог! Това е още една от причините дъновистите да смятат, че те са новите богомили на Земята днес.

 Истински признаци обаче за повторната поява на богомилството със съответната му мистерийно-посвещенческа практика, по която да бъде разпознато, липсват. Липсват и такива за появата на техните „продукти” – посветените ясновиждащи и ясночуващи на богомилството, които в миналото са носили званието „съвършени”. За тях свидетелстват редица исторически извори, които обаче Боев отрича, и които разказват за техния посветителски ритуал consolamentum (виж по-нататък). Липсват и посветените на долните нива на богомилските мистерийни школи – „вярващите” и „слушателите”. Такива в нашите земи от Средновековието досега няма. 

За фалишивата природа на това писмо говори също и фактът, че в него се слагат под общ знаменател анабаптисти и розенкройцери. Първите са екзотерична религиозна група хора, която възниква през 17 в. по времето на Мартин Лутер в Швейцария, олицетворявайки идеите за протестантски радикализъм. Името идва от идеята за “повторно кръщение” за зрели индивиди със съзнание, а настояването е за отделяне на религията от светската власт, поради което има гонения и различни видове мъчителна смърт. Вторите представляват дълбоко секретен езотеричен орден, за който практически не се знае нищо. Въпросното немско гностическо общество се самоидентифицира и с тях, казвайки, че е „едничкото останало общество от стотиците и хилядите анабаптисти и розенкройцери, които загинаха при преследване от официалните църкви”. Подобно избиване на стотици и хиляди розенкройцери, и дори на един такъв, обаче не е известно! Подобно не е документирано нито исторически, нито езотерически, но което е по-интересното – такова дори не е възможно, тъй като самите розенкройцери в своя манифест „Конфесио Фратернитатис” твърдят, че „ние не можем да бъдем разкрити и предадени, още по-малко погубени без или против Божията воля. [...] Никой без или против болята Божия не може да ни намери и вземе участие в нашите благодеяния – той по-скоро ще изгуби живота си, отколкото да ни открие, и постигне по такъв начин желаното блаженство на братството на Розенкройц!” 

Това показва фалшивата природа на въпросните гностици, създали, или поне допринесли за окултната мистификация „новите богомили”. Тяхното писмо е ефективно средство за заблуда, на която се е поддал Боян Боев и негови колеги видни дъновисти както от настоящето, така и от миналото като Влад Пашов и д-р Методи Константинов (1902 - 1979), който в една своя статия[14] се обявява за негов адресат...

(следва)

Бележки:

[1] Роден в Бургас през 1883 и починал през 1963 в София   

[2] Виж повече в изследването: https://bgmart.blog.bg/drugi/2020/04/21/pyrvi-bylgarski-antroposofi-i-prevodachi-na-antroposofska-li.1706855

[3] Издадена в България от „Шамбала” през 2009. Всички приведени по-нататък сведения са от тази книга

[4] По повод излизането на един от тях в. «Фигаро» излиза с информацията: „Магър е анархист, индивидуалист, садист, опиумен наркоман. В него са налице всички пороци, но е много голям писател. Трябва да прочетете книгите му!”

[5] Издадена в България от „Шамбала” през 2009. Всички приведени по-нататък сведения са от тази книга

[6] По-късно тази негова позиция се затвърждава от престоя му през 1935 в Индия в един от тамошните ашрами. Тогава той, както се твърди, преживял странни състояния, изпадайки в транс. Явили му се невидими същности, които направлявали духовните му търсения, изразени в по-нататъшното му художествено творчество.

[7] Т.нар. „съвършенство” е най-високата степен на посвещение на древните манихеи. За нея свидетелстват редица исторически документи

[8] Щайнер, Р., Събр. Съч. 89, лекцията от 26.05.1904

[9] Роден в Дания под името Карл Луи фон Грасхоф.

[10] Автентичното розенкройцерство е изцяло анонимно и без външно представителство

[11] Това много напомня на представеното за истинско посещение на младия Петър Дънов на острова на розенкройцерите в Америка 

[12] Наречен „Розенкройцерско братство” (Rosicrucian fellowship), той съществува и  до днес. Същият дава началото на друг псевдорозенкройцерски орден – отцепилото се от него през 1935 г. „дъщерно” общество „Лекториум Розикруцианум” или „Интернационалната Школа на Златния Розенкорйц”

[13] Щайнер, Р., Събр. Съч. 148, лекцията от 06. 10. 1913

[14] Публикувана в „Богомилство, славанство, възраждане”, Хелиопол, 1995




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: bgmart
Категория: Други
Прочетен: 93889
Постинги: 59
Коментари: 19
Гласове: 48
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031