ЗА ЧЕСТА НА НОМАДА… И СЛЕД ТОВА НАКЪДЕ…??!!

С това, което пиша, със сигурност ще ви ядосам, но моята привързаност към истината ме кара да бъда откровен докрай. Защото в последните дни чух много пъти да се споменават по адрес на хората около мен (Тагарински, Колчаков, Димитров, Йорданов и другите бивши седесари, с които в пакет бяхме изключени от СДС през април 2009 г. ) квалификациите „номади” и „професионални люспи” и не бих могъл да не направя настоящето обяснение. Не само затова, че станах фактическия повод за тяхното изгонване от СДС, но и защото съдбата ми продължи да се преплита с тях и в новия проект, към който преминахме – а именно РЗС на Яне Янев.

Срещнах Тагарински и Колчаков през 1990 г. от самите първи стъпки на синята партия, а по-късно пак там се запознах и с другите ми съотлюспенници. Бяхме членове на различни партийни и дори силно конкурентни структури - те бяха съответно в Нова СДП и СДП, а аз бях в ДП(в началото с Яне Янев!). Тогавашната коалиция от демократични партии беше току що проходила като най-успешна форма на антикомунистическа опозиция и въпреки понякога съществените ни различия се държахме като обединени кланове на великата кауза за „свободата на Шотландия”. Лидерите бяха като Стюартите в северния Албион- първи сред равни и получаваха предимство само когато убедяха повечето членове на координационния съвет за всяка конкретна кауза. Решенията се взимаха с непредвидими дискусии и мнозинства. Тази атмосфера зарази всички свои участници и присъствалите там не можем вече да бъдем заразени с други лидерски комплекси. Всъщност можем –ако се съди по Костов- можеше да се отдадем на свой „личен” режим. Е като ще сме обективни и самокритични-не ни беше чужда и известна гъвкавост и конформизъм - по упражнявахме се като министри, заместник-министри, кметове и областни управители, но това не промени цялостната ни същност на заразени от страстите на доброто старо СДС. Не можаха да ни го отнемат нито натиска на Командира, нито изборните загуби, нито изминаващите бързо години на напразни надежди и несбъднати мечти на милиони българи. Годините на лутане ни сближиха още повече- Костов беше унищожил създалите ни партии и демократичната дискусия се беше свела до шушукане в ъглите на отделни групички индивиди. Тогава Тагарински беше командирован като депутат в Демократическата партия-като в онази стара притча със създаването на институцията на Уелския принц ( знаете ли тази история?! - крал Едуард Английски надвил уелските барони в няколко битки, но изтощил и собствената си армия, тогава победените му заявили, че биха приели неговия сюзеренитет – ако им даде за крал един уелсец като тях. Бароните не знаели, че през нощта в замъка Кардиф се е родил първородния син на краля и когато владетелят се съгласил да изпълни молбата им - той вдигнал малкото новородено над главата си и им обявил, че неговият наследник ще носи занапред титлата „Принц на Уелс” и ще е господар на всички уелсци). В ОДС се получи същата ситуация през 2005 година- ДП трябваше да получи формално трима депутати, а фактически двама- Тагарински беше просто „адоптиран” и припознат от демократите за техен член- за да не се наруши баланса и коалицията. Неговото първо „номадство” беше програмирано на „Раковски” 134 от екипа на Надежда Михайлова. Следващото му преминаване се случи, когато групата на ДП беше изключена от ОДС заради прояви на „Костовизъм” от страна на лидера й Праматарски. Сред изключените беше и Марио Тагарински- той не пожела да се разграничи от джентълменското споразумение и последва тези, които го бяха избрали за депутат, а не тези които го бяха дали като зестра в династическия си брак. През 2007-08 той се опит да промени вятъра в ДП и да върне организацията в отново в дясната коалиция, дори се издигна до неин заместник-председател- и всичко това за да не изпадне в абсолютна изолация тази партията, съучредителка на СДС още от 1989 г. Когато тази му мисия се провали Тагарински се прибра в ОДС в дните, в които лидера й Пламен Юруков обяви нов курс към събиране на отлюспваните преди това стари седесари обратно в синята крепост (аз се бях завърнал година преди това от ССД на Софиянски и даже се бях превърнал в черна овца пред новото ръководство на СДС, заради проявяваните от него рецидиви ала Костов). Повярвал на някои неща и не в други, Тагарински се завърна в СДС– донякъде и с моя заблуда– уверявах го, че партията се е променила много и всичко ще тръгне по нов начин ако се смени Юруков и обкръжението му. Аз се бях изпокарал с централата заради глупостите в новия устав и бях решил по съдебен път да докажа своята правота. Пуснах моята жалба срещу текстовете от устава а Юруков обяви, че се отказва от надпреварата за преизбирането си като председател. Новите основни кандидати– Мартин Димитров, Иван Сотиров и Румен Христов представляваха проекции на възпроизводството на старите партийни кланове и Марио реши сам да тества промяната като се кандидатира за лидер на СДС. Сформирахме комитет за издигане на неговата кандидатура, в който внезапно се включиха доста хора от самото ръководство на партията, нейни депутати, заместник-председатели и други функционери. Това започна като акция на ентусиасти сигурни не толкова в избора на Тагарински– колкото на вярата ни в стария демократичен постулат, че трябва да се сражаваме за неговото „право” да се кандидатира. Още тогава конкурентите му го кръстиха „случаен номад” и ние се заехме с организиране на блиц-кампания без да разполагаме с особено ресурси. Колко бяхме изненадани от факта, че го отстраниха чрез процедурна хватка от надпреварата. Бяха използвани някакви поводи за измислени срокове и т.н.Тогава ни светна червената лампа какво се случваше в СДС. Явно неуверените в собствената си кауза кандидати се плашеха вече и от „номади”. А отварянето на СДС се оказа чист блъф. Тогава дойдоха предварителните избори, манипулациите, заплахите, намесата на Костов и ДСБ, продажбата на партията на една капитална олигархия. Сложиха Мартин за председател и той изкриви принципа на доброто старо СДС. Устояха му само ваксинираните срещу това стари седесари, които бяхме напъдени с един удар- всички, които се опитаха да подкрепят справедливото ми обръщане към Темида, заради процесуалните нарушения на Мартин и сие, бяха незабавно изключени от организацията. На тази разправа заради мен и моята жалба станаха жертви Тагарински, Колчаков, Димитров, Йорданов(последните трима не само че не бяха напускали никога партията, но и бяха нейни заместник-председатели, главни секретари, членове на централното й ръководство и депутати). Тогава се включихме в проекта РЗС- той ни привлече с участието на други заразени като нас от доброто старо СДС – Яне Янев и Димитър Абаджиев, както и на Свободните демократи на Софиянски, ЕНП на Мария Капон, ВМРО на Красимир Каракачанов, земеделците на Стефан Личев. Тръгнахме на избори не за да задоволяваме нечие его, а за да свалим тройната коалиция от власт и да управляваме заедно с ГЕРБ, защото и на децата им беше ясно, че партията на Борисов ще спечели изборите. Ние обещахме да сме коректни и добри партньори на новото управление и ще го подкрепяме докато не изневери на десните принципи. Затова ни подкрепиха около 200,000 души и 10 души станаха депутати от РЗС. Някои като мене не станаха, но това в случая въобще не е важно..

Дотук добре, но започнаха проблемите.. Коалиционният партньор започна да се държи не само като коректив, а и като опозиция. Дребните заяждания нямаха особено значение, интригите в полето на ГЕРБ също можеха да се преглътнат, но когато не се подкрепи и бюджета нещата наистина загрубяха. Заставахме вече до БСП и ДПС- позиция която не би била подкрепена от нашите избиратели. И тук вече неразграничаване от действията си ставаше съучастие срещу дясното управление. По-важен ли е личният ни комфорт и мирното живуркане в лъжа от предателство към интересите на избирателите. След като не сме успели да спечелим достатъчно десен вот за да заставил ГЕРБ за коалиция, то трябва ли просто да тръгнем срещу дясното и да запеем в хор с Доган и Станишев?!

Не съм съгласен, че РЗС е ченгеджийски проект- или поне хората с които аз участвах там сме проверявани и по един и по друг и по трети закон за принадлежност към ДС и подобни структури- ние сме били министър-председатели (Софиянски), министри (Тагарински), депутати (Колчаков, Димитров, Йорданов, Капон,) и кандидат-депутати (Гацев- 3 пъти) и сме проверявани по всички постове и правила. Личната ни кариера също чисто професионално не е била близка до силови министерства или особени държавни ведомства, така че със сигурност видимото и невидимото не се разминават. Не сме влизали и в сговор с хора от тези структури- не са ни понятни подхвърлянията за РЗС и там всеки от нас е участвал в лично качество –като гражданска квота- без дори да се налага да членуваме в тази организация. Така че единствената ни отговорност е пред дясното- а там няма и няма как да бъдем обвинени в компромис- нашият различен за всеки един личен път в политиката винаги е бил в дясното и то в неговия най-тъмносин спектър.

Не трябва и да се съсипва групата на РЗС- едно напускане (или няколко де факто осъществени вече разграничавания на бивши участници в този проект) не бива да променя фактът, че неоконсерваторите имат право на своя група с поне 8 депутати- не може с един правилник за работа на НС да се пререшават конституционни и законови разпоредби- утре може да бъде решено че не може да съществува и група с под 116 депутати- и ако един напусне тогава от ГЕРБ ще имаме безпартиен парламент на индивиди!.. ли? Като юрист и демократ съм против каквато и да било разправа с Яне Янев и смятам че малко се прекалява с неговото „разкулачване”. Явно и Тагарински е на моето мнение защото недвусмислено заяви, че би подкрепил искане за падане на минималния брой депутати за съществуване на една парламентарна група-още повече, че потърпевши са и други невинни хора- секретарките на групата и експертите на РСЗ в различните комисии на НС, които вероятно ще бъдат сменени. Това е доказателство за личното решение! и необвързаността му с интересите на ГЕРБ или други структури.

Но какъв по-важен извод можем да направим от всичко дотук..??!! Ако бившият монополист на дясното СДС е загубил около 2,200,000 избиратели - а ГЕРБ е взел около 1,700,000, РЗС около 180,000 то остават около 300-350,000 десни- разпилени и без политическо представителство… За тях си заслужава да се направи още един нов десен проект - с евакуация в него на синята идея.

Attention please! на всички заинтересовани – може би това ще се осъществи с енергия на блогърските среди и други подобни съсловни нетрадиционно политически субекти. За да успее един такъв проект е необходимо той да не е силно персонифициран и да е по-пъстър като лица и идеи. Основната идея на свободата и промяната вече я имаме, омайването от политици-месии е на ръба на изчерпването. Необходимо е ново послание- максимално близко до гражданското общество, персонално!- а не само гражданското- като присъствие на съкращение в абревиатура. Опитът с кандидатурата на Тео Дечев за кмет на София - не е толкова лош! Той също е един от „заразените” в доброто старо СДС. Смятам че и от неговите добри резултати могат да се направят правилни изводи и да отидем по-нататък. Просто един Тео.. пролет не прави.. трябват повече персони и конгломерат от разнолики каузи. Трябва и излизане от блогърска анонимност - имаше успешни опити за това в RE:TV ( оБожепочивша вече) и трябва да се започнат по-масови срещи на оповестени Хайдпаркове! Помнете началото на СДС!

А дотогава – на любителите на тезите за „номадства”, „професионални люспи” и т.н. ще им припомня, че когато номадите напускат един оазис - то е или защото там няма спасителна сянка– или защото някой е отровил кладенеца му. Изберете си вие сами поради какво сте напуснали или ще го направите тепърва! Ние –милионите „пясъчни” седесари - тези които не бяхме в сценария, и ни вееха, довяваха (когато им трябвахме) и отвявах- когато си искаха, сме голямата сила в България и можем да ги залеем и дори да ги удавим. Нашите движения са естествени и са страшни за всички видове самозабравили се управляващи. Дайте да създадем от пустинята оставена от тях в душите ни -нов и по-добър оазисг! Да ги накажем, Граждани, като им „из-номадираме” от миражите, които ни сочат и с които ни залъгват- вЕрвам ВИ!

София, 12.12.2009 г. Николай Гацев